Кога и как се появява рециклирането

Рециклирането е обичайна практика за по-голямата част от човешката история. Първите данни за осъзнато практикуване на тази дейност датират още от Платон през четвърти век пр.н.е. По времето, когато ресурсите са били оскъдни и трудно достъпни, археологическите проучвания на древните сметища показват по-малко находки на битови отпадъци (като пепел, счупени инструменти и керамика). От тук може да се направи изводът, че при липса на нови суровини, древните хора са били принудени да използват до последно наличните предмети, да ги претопяват и от получения материал да изработват нови. Казано на днешен език – да ги рециклират.

Във времето преди началото на индустриалното производство в Европа съществуват данни, че материали като бронз и други метали са били преработвани многократно от хората, така те влизат в почти непрекъсната употреба. 

Рециклирането на хартия за първи път е регистрирано през 1031 г., когато японските магазини започват да продават така наречената защитна хартия.  

Във Великобритания прах и пепел от дървени въглища,  събирани от боклукчиите, били повторно използвани като основен материал  за направата на тухли и тухларски изделия. 

Основният двигател за това рециклиране е икономическата изгода от получаването на ново изделие от рециклирана суровина вместо от нови материали. Не на последно място обаче е  липсата на обществено сметосъбиране във все по-гъсто населените райони.  През 1813 г. в Батли, Йоркшир, Бенджамин Лоу разработва процеса на развлачването на стари парцали и смесването им с истинска вълна.  В Западен Йоркшир тази « парцалена»индустрия в градове като Батли и Дюсбъри просъществувала от началото на 19 век до  към 1914 г.

Индустриализацията стимулира търсенето на достъпни материали; освен парцалите, особено търсени са черните метали за скрап, тъй като били по-евтини  от добива на руда. Железниците през 19 век купуват и продават скрап, а в началото на 20 в. скрап започва да се използва все повече в нарастващата стоманодобивна и автомобилна промишленост. 

Много вторични суровини биват събирани, обработвани и продавани от клошари, които претърсват сметищата и градски улици за изхвърлени машини, тенджери, тигани и други източници на метал. До Първата световна война хиляди такива търговци обикалят по улиците на американските градове, възползвайки се от търсенето на пазара, за да рециклират материали за вторична употреба  в индустриалното производство.  

Около 1800-та година във Великобритания и Ирландия някои производители на напитки започват да приемат върнати бутилки срещу възстановяване на сумата за депозита. През 1884 г. в Швеция е създадена официална система за рециклиране с възстановими депозити за стъклени бутилки , а почти век по-късно през 1982 г. започват да се приемат  обратно и използваните алуминиеви кутии за напитки. По правило рециклирането на металните контейнери за напитки стига 84–99 процента в зависимост от вида, а една стъклена бутилка може да се пълни средно над 20 пъти.

Рециклирането / на англ. salvage – преработване на отпадъците/ се превръща в основен проблем за правителствата през Втората световна война.  

Финансовите ограничения и значителният недостиг на материали заради войната налагат повторното използване на  стоки и рециклирането на материали.  Този недостиг на ресурси, причинен от световните войни и други подобни промени в света, значително насърчават рециклирането. Военните действия изразходват голяма част от наличните материални ресурси, оставяйки малко на цивилното население.  Повечето домакинства са принудени да рециклират отпадъците си  като допълнителен източник на материали. Така хората да се възползвали максимално от това, което им е на разположение. 

Рециклирането на битови материали означава повече ресурси  за военните действия и по-голям шанс за победа.  Воюващите държави организират на вътрешния фронт масови кампании, призовавайки населението да дрява метали, хартия, текстилни отпадъци, гума и пр. Въпрос на патриотизъм  сред гражданите било участието в Националната кампания за спасение  във Великобритания или «Спасение за победа» в Съединените щати.

През 70-те години на миналия век  светът е принуден да започне да прави значителни инвестиции за рециклиране на суровините. Основната причина за това са все повече нарастващите разходи за енергия. Защото при  рециклирането на алуминий например се използват само 5% от енергията, необходима за производството на оригиналния материал. Икономиите при рециклирането на стъкло, хартия и други метали не са така впечатляващи, но въпреки това са осезателни.

Въпреки че  материалите, използвани в производството на битова електроника като телевизорите например  навлизат още от  20-те години на миналия век, рециклирането им е почти непознато до началото на 1991 г.  

Първата схема за рециклиране на електронни отпадъци е въведена в Швейцария. Швейцарците първи започват да събират   стари хладилници за рециклиране, като тази дейност постепенно се разширява и върху всички битови електроуреди. Използването на електроуреди в бита на всички държави започва да се развива лавинообразно и те нямат капацитета да се справят с огромните количества генерирани електронни отпадъци. 

Все повече се осъзнава и  опасният характер на тези уреди.  Развитите държави започват да изнасят проблема в развиващите се страни, без да прилагат законодателство за околната среда. Това е по-евтино, тъй като рециклирането на  монитори за компютри в САЩ например струва 10 пъти повече, отколкото в Китай. 

В същото време търсенето на електронни отпадъци в Азия започва да нараства, когато откриват, че при  рециклирането могат да се извличат ценни метали като мед, сребро, желязо, силиций, никел, злато.  През 2000-та година се наблюдава значително увеличение както на продажбата на електронни устройства, така и нарастването на  потока от електронни отпадъци. През 2002 г. този вид отпадъци нарастват по-бързо от всеки друг вид отпадъци в ЕС.  Това води до увеличаване на  инвестициите в модерни, автоматизирани съоръжения за рециклиране на излезлите от употреба уреди, особено след  2003 г., когато се приема строго законодателство в тази насока.   

Към 2014 г. Евпопейският съюз генерира около 50% от световния дял в производството на отпадъци и рециклиране. Според приетите изисквания държавите трябва да достигнат нива на рециклиране от поне 50%. През 2013 г.във водещите страни този дял е около 65%, а средният за ЕС – 39%. През 2015 г. средната стойност за ЕС се увеличава непрекъснато до 45%.  

През 2018 г. промените на пазара за рециклиране предизвикаха глобална „криза“ в индустрията. На 31 декември 2017 г. Китай обяви политиката си „Национален меч“, като определи нови стандарти за внос на рециклируеми материали и забрани материалите,  считани за твърде „мръсни“ или „опасни“. Новата политика предизвика драстични смущения на световния пазар на рециклирането и намали цените на скрап, пластмаса и нискокачествена хартия. Износът на рециклируеми материали от страните  от Г-7 към Китай драстично спадна, голяма част от  износът се пренасочи към страните от Югоизточна Азия. Кризата породи значителна загриженост относно практиките и екологичната устойчивост на индустрията за рециклиране. Рязката смяна накара страните да приемат повече рециклируеми материали, отколкото биха могли да обработват.